Постинг
13.02.2011 14:43 -
Ангелите плачат, когато си далеч от мен...
Автор: booby
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.02.2011 21:45
Прочетен: 1075 Коментари: 0 Гласове:
11
Последна промяна: 13.02.2011 21:45
Бяхме оплетени взаимно в прегръдките си, така че не бях сигурна чия беше ръката до главата ми - моята или неговата. Помръднах долната част на ръката си. Ръката до главата ми не се раздвижи. Той ме видя, че го гледам.
- Твоята е - каза той. - Искам да кажа, тази китка се намира на края на моята ръка. Не е твоя. Също и горната част на ръката. Също и рамото. А също и всичко друго, с което е свързана.
Ръката му ме разтвори. После ръката му се превърна в крило. После всичко около мен се превърна в крило, а той бе другото крило, ние двамата бяхме птица. Бяхме птица, която можеше да пее Моцарт. Беше музика, която разпознах, беше едновременно дълбока и лека. След това се промени и се превърна в музика, която не бях чувала никога преди: толкова нова, че ме накара да се издигна и да се понеса във въздуха. Не представлявах нищо друго, освен нотите, които тя свиреше издигнали се във въздуха. После видях усмивката му толкова близо до очите си, че не се виждаше нищо друго освен усмивката, и ми дойде наум мисълта, че никога преди не съм била вътре в нечия усмивка. Езикът ли му беше това? Това ли имаха предвид, когато казваха, че пламъците имат езици? Разтапях ли се? Щях ли да се разтопя? Злато ли бях? Бях ли солена като морето, бяха ли всичките ми вътрешности късче море, нима не бях нищо друго освен солена вода със собствен разсъдък, нима бях фонтан, нима бях силата на водата, разяждаща камък? Бяхме Тя и Той, бяхме Ние. Бяхме стрели, изстреляни от бог, улучвахме в сърцето, улучвахме целта си, бяхме опашката на риба, бяхме клюн на птица, бяхме перото, овладяло гравитацията, бехме високо над всички пейзажи, после дълбоко долу в пурпурната омара на сутринта, носехме се и кръжахме в безкраен съвършен ритъм. Можем ли наистина да спазваме този ритъм? Толкова бързо? Толкова високо? Така весело? Ново завъртане? Ново издигане по - нависоко? Хей! съвършения начин по които си пасваме, като парченце пъзел, поставено в извивката на друго, като било на хълм, поставено в късче небе: Това магарешки бодил ли беше? Нима не бях нищо друго, освен трева, късче земя, покрито с груби стръкчета трева? от мен ли излизаше този невероятен цвят? Блестящите главички на жълтурчета ли бяха това? защото ароматът им, земен и напомнящ за поляна, нежен и деликатен, влизаше в главата ми и излизаше от очите ми, от ушите ми, от устата ми, от носа ми. Аз бях мирис, надарен със зрение, аз бях очи, които можеха да усещат вкус. Бях се разтворил, разпадайки се на разтворените си отделни сетива, закрепени върху главичката на топлийка - и ангел ли беше съществото, което умееше да използва ръцете си по този начин, като криле?
За накакви тридесет минути ние бяхме всичко това.
В светлината на ранното утро, се загледах към хълмовете в планината, в дърветата по хълмовете, в цветята в градината, в парчетата дърво, от които беше направена оградата, и се запитах дали всичко, което виждах, дали може би всички пейзажи, към които небрежно хвърляхме поглед, не произтичат от един екстаз, за който дори не си даваме сметка, че се случва - любовен акт, движещ се толкова бавно и достатъчно уравновесено, за да се поддадем на заблудата, и да мислим, че това е просто обичайна реалност.
...Ела и се разхождай с мен.
.jpg)
http://jwak.net/media/10059/
- Твоята е - каза той. - Искам да кажа, тази китка се намира на края на моята ръка. Не е твоя. Също и горната част на ръката. Също и рамото. А също и всичко друго, с което е свързана.
Ръката му ме разтвори. После ръката му се превърна в крило. После всичко около мен се превърна в крило, а той бе другото крило, ние двамата бяхме птица. Бяхме птица, която можеше да пее Моцарт. Беше музика, която разпознах, беше едновременно дълбока и лека. След това се промени и се превърна в музика, която не бях чувала никога преди: толкова нова, че ме накара да се издигна и да се понеса във въздуха. Не представлявах нищо друго, освен нотите, които тя свиреше издигнали се във въздуха. После видях усмивката му толкова близо до очите си, че не се виждаше нищо друго освен усмивката, и ми дойде наум мисълта, че никога преди не съм била вътре в нечия усмивка. Езикът ли му беше това? Това ли имаха предвид, когато казваха, че пламъците имат езици? Разтапях ли се? Щях ли да се разтопя? Злато ли бях? Бях ли солена като морето, бяха ли всичките ми вътрешности късче море, нима не бях нищо друго освен солена вода със собствен разсъдък, нима бях фонтан, нима бях силата на водата, разяждаща камък? Бяхме Тя и Той, бяхме Ние. Бяхме стрели, изстреляни от бог, улучвахме в сърцето, улучвахме целта си, бяхме опашката на риба, бяхме клюн на птица, бяхме перото, овладяло гравитацията, бехме високо над всички пейзажи, после дълбоко долу в пурпурната омара на сутринта, носехме се и кръжахме в безкраен съвършен ритъм. Можем ли наистина да спазваме този ритъм? Толкова бързо? Толкова високо? Така весело? Ново завъртане? Ново издигане по - нависоко? Хей! съвършения начин по които си пасваме, като парченце пъзел, поставено в извивката на друго, като било на хълм, поставено в късче небе: Това магарешки бодил ли беше? Нима не бях нищо друго, освен трева, късче земя, покрито с груби стръкчета трева? от мен ли излизаше този невероятен цвят? Блестящите главички на жълтурчета ли бяха това? защото ароматът им, земен и напомнящ за поляна, нежен и деликатен, влизаше в главата ми и излизаше от очите ми, от ушите ми, от устата ми, от носа ми. Аз бях мирис, надарен със зрение, аз бях очи, които можеха да усещат вкус. Бях се разтворил, разпадайки се на разтворените си отделни сетива, закрепени върху главичката на топлийка - и ангел ли беше съществото, което умееше да използва ръцете си по този начин, като криле?
За накакви тридесет минути ние бяхме всичко това.
В светлината на ранното утро, се загледах към хълмовете в планината, в дърветата по хълмовете, в цветята в градината, в парчетата дърво, от които беше направена оградата, и се запитах дали всичко, което виждах, дали може би всички пейзажи, към които небрежно хвърляхме поглед, не произтичат от един екстаз, за който дори не си даваме сметка, че се случва - любовен акт, движещ се толкова бавно и достатъчно уравновесено, за да се поддадем на заблудата, и да мислим, че това е просто обичайна реалност.
...Ела и се разхождай с мен.
.jpg)
http://jwak.net/media/10059/
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 590
